Dolce far niente от екипа на Дарик или рискът, който винаги ни е харесвал

Dolce far niente от екипа на Дарик или рискът, който винаги ни е харесвал

Шансовете на печата днес? В това да бъде полиграфски и съдържателно на много високо ниво.

Сигурно се чудите защо поканихме за първия си разговор на тема печатни издания човек от радиото. Неизменната купчина от броеве на Monocle на бюрото на събеседника ни обаче мигновено отговаря на въпроса. Освен като журналист и изпълнителен директор на Дарик, Константин Вълков е познат и като ценител на аналоговите медии, в чиято биография винаги е имало място и за щипка печатни авантюри. Dolce far niente от екипа на Дарик е плод тъкмо на тази неговата страст. През декември излезе зимният брой на изданието, по повод на койтo помолихме главния виновник да ни разкаже повече за създаването и концепцията на рядкото удоволствие, което представлява DFN.

Когато ми попадна първият брой на Dolce far niente се обърках, зачудих се защо му беше на един радио екип да издава печатно издание. Това ли е крос-медийната платформа, за която мечтаете през 2006 г.?

Причините са две. От една страна, връщането към желанието за аналогови медии, което забелязваме с все по-мащабното навлизане на дигитални такива. И второ, ясната пазарна ниша за такъв продукт. Разбира се, има и известна степен риск, което винаги ми е харесвало. Да не знаеш какво ще се случи, да не следваш никакви правила. Питаха ме защо този или онзи е на корицата, къде е тънката червена нишка в броя, каква е причината за еди-кой-си материал, а то няма причина, просто шесто чувство, че това е начин печатното издание да е интересно на публиката.

dolce far niente
Константин Вълков © Иван Христов

И в продължение на цитата – кое е най-доброто, което печатът предлага като конвенционална медия и към което се стреми Dolce far niente?

Много са аналоговите медии, които следим – от турското 212 през стари броеве на Acne Paper до нови броеве на Port.

Има ли конкретна история зад избора на име на изданието?

Разбира се, че има. Когато споделих на моя шеф (Радосвет Радев) идеята, както и че начинанието е рисковано, той се въодушеви и веднага отсече – правим го, но ще се казва “dolce far niente”.

Dolce far niente вече не напомня на вестник, както беше доскоро, но не е и списание, както пише на последната му корица. Какво тогава е?

Причината за промяната е, че често в редакцията ни става скучно да правим едно и също нещо. Понякога това не е хубаво, тъй като се губи последователност, но понякога е хубаво, държи ни будни. Звучи грубо, но правим, каквото си поискаме. В същото време го правим с любов и старание. 

По вида си изданието е безподобно у нас – свръхголямо и бутиково, но безплатно. Какво ли си казват хората за тази концепция? 

Някои си мислят, че е рекламно, а вътре няма и ред възхвала на Дарик, почти никога няма и реклама на предавания на Дарик, проекти на Дарик, нищо. Честни сме към почитателите на Dolce Far Niente – даваме всичко, а тъй като е трудно в България да има платено печатно издание, най-коректно е да бъде безплатно. То е малък жест към всички, които толкова години слушат Дарик. И нещо повече – ние винаги се опитваме да го подобряваме полиграфски. Винаги използваме по-добра хартия от предходния брой и така…

Кое е по-важно за целите на Dolce far niente – усещането за лукс или свободното разпространение?

Едва ли има усещане за лукс чак толкова, просто се стремим да правим продукт, който на нас ни харесва.

От няколко години интересът към радиото изживява ренесанс чрез подкаста. Мислите ли, че подобно преоткриване очаква и хартията и под каква форма? Или в какво откривате шансовете на печата днес?

В това да бъде полиграфски и съдържателно на много високо ниво. 

Кои са списанията на бюрото ви? 

i-D, Monocle, 212, Port, Konfekt.

Кое заглавие от последния месец бихте препоръчали на аудиторията на Printed Bulgaria?

Единствено книгата на Robert A. Caro “Working”. Не е от последният месец, но е добре да се чете всеки месец.